Христоматия за малките читатели от 4 клас


Няма що

Емилиян Станев


Взех си белята с един врабец и сега не мога да се отърва от врабци.
Една зимна вечер, когато четях в кабинета, нещо удари в прозореца. Отворих едното крило, гледам, на заснежения корниз лежи полумъртъв врабец. Внесох го вътре. Врабецът се свести, погледна ме с черното си око и кацна на полилея. Рекох си: „Нека пренощува там. Утре ще го пусна“ – и отидох да спя.
На другия ден си спомних, че имам хубав кафез. Реших да задържа моя гостенин до пролетта. Защо да мръзне през зимата? И тъй направих.
Отначало врабецът се блъскаше в кафеза – искаше да излети на свобода. После свикна. При мен е топло, храна има в изобилие. Започнах да го уверявам, че и аз съм врабец. Провирам си пръста в кафеза, той го кълве. Отварям вратичката, хващам моя пленник, говоря му, дразня го, пущам го да лети из кабинета. Щом разбра, че в тая игра за него няма нищо опасно, врабецът взе да се бие с мен здравата. След месец се убеди, че и аз съм врабец, само че по-голям. Затракам ли с пишещата машина, той кацне върху буквите и ми пречи да пиша. Прогоня го, кацва на главата ми. Легна ли да почивам, той е на рамото ми. Кълве ми ухото или ми пощи брадата. Много му харесваше една стъклена кутийка със златни ръбчета. Щом я видеше, настаняваше се отгоре ѝ, сърдеше се, цвърчеше.
Тъй вървяха нашите работи. Той се охрани, натежа. Сам влизаше и излизаше от кафеза. Вкъщи ме следваше навред. Понякога се криеше някъде и трябваше да го търся. Погледнеш, отишъл зад вратата – някой ще отвори и ще го премаже. Колко му е душичката.
Когато се запролети, тържествено го пуснах. Излетя като куршум право на тополата. Обаче на другия ден кацна на корниза. Отворих прозореца и го поканих да влезе. Не иска. Гледа ме дяволито, поглежда кафеза вътре и сякаш ми казва: „Минах само тъй, да видя още ли си запрян тук. Всичко живо е навън, а ти продължаваш да стоиш в твоя кафез.“
Той беше много зает по това време. Биеше се с другите врабци, постоянно чуруликаше и се перчеше с вирната опашка. Врабките влачеха перушини и сламки под стрехите, виеха гнезда. Един ден моят приятел се вмъкна в кабинета през отворения прозорец и задигна памука, с който се готвех да си изчистя цигарето. Отнесе го под една стряха. Втори път отмъкна парченце хартия.
През май не се вести нито веднъж. Мина лятото, аз забравих за него, но щом падна сняг, пристигна. Скача по корниза, източва шия, поглежда през стъклото. Тук ли съм, чукам ли на машината в моя кафез. Черните му живи очички сякаш ми казват: „Кълвеш, а, кълвеш? Дай и на мен!“
Натроших му хляб върху корниза. Излапа го и отлетя. А преди да мръкне, доведе цялото си поколение. Три пъти по дванайсет врабчета колко правят? Цял взвод – все негова челяд. Той стои храбро до прозореца и чака да раздам дажбата, пък синчетата и дъщеричките стоят на оголелия кестен. Чистят си човките, предвкусват трошичките и ми показват, че са готови. Баща им е сигурен, че щом машината трака в кабинета, аз кълва. А щом кълва, ще кълват и те. Но тая работа не остана скрита за другите врабци и сега на прозореца ми се събира цял орляк. Че и гугутките се научиха. Казвам им: „Голяма работа ми отворихте, бе, гладници!“ Но те не ме разбират. Щом имаш – давай! Щом кълвеш, давай и на нас!
Прави са. Няма що, трябва да давам.


ОБРАТНО КЪМ РАЗКАЗИ ЗА ДЕЦА